Децата са агресивни: Защо?

"Две момчета се сбиват и едното пробива главата на другото с химикал. Бащата на побойника идва в училището и пред сина си казва на учителката: "Ами да,ударил го е, защото е бил предизвикан."
Това дете ще удари пак, категорични са педагозите.
Друг загрижен татко вдига грандиозен скандал на учителите, защото бодигардът на училището не го е пуснал да влезе без да се легитимира. Докато мъжът крещи вбесен срещу преподавателките, детето му плаче и го моли да спре. А бащата не се замисля, че ако в сградата влезе педофил и стори нещо на сина му, тогава училището ще е виновно, че няма охрана.
Учители разказват и историята за мъж, възмутен, че дъщеря му е ударена от неин съученик. Класната обаче кара бащата да попита дъщеря си защо е пострадала.
"Кажи сега на татко принцесата, както е станало?", попитал го той.
"Ами аз му казах, че е педераст", отговоря момичето.
"Ето заради това "принцът" на другите родители е решил да удари вашата "принцеса", педагогически отбелязва учителката."
Учители срещу родители: Вие как мислите?

Как да обичаме детето си

Всички казваме, че обичаме децата си. Смятаме, че е така и имаме право. Естествено, че ги обичаме. От друга страна, когато казваме това, всички приемаме и признаваме по различни начини, че допускаме грешки - дали вътре в себе, дали в разговор с приятели.
Няма, както и никога няма да има родител, който да не допуска грешки. Как е възможно да се съчетаят тези две неща? Да обичаме децата, но и да допускаме грешки?
Трябва да се научим да ги обичаме по най-правилния начин.
Човек е създание, което жадува за съвършенство, но същевременно е потопен в несъвършенство. Той непрекъснато се бори с тази реалност. Ще се опитаме да видим какво означава да обичам детето си. Какво означава любовта, какъв е реалният й смисъл и кога тя е истинска.

Първо. Обичам детето си такова, каквото е, а не както бих искал да бъде. Ако обичам детето си, както бих искал да бъде, това означава, че обичам моите очаквания. Обичам това, което си представям, обичам моите фантазии. В крайна сметка, обичам себе си. Това важи и за съпрузите. Но това е истинската любов, реалната любов, която притежава дълбочина, намира отзвук и има смисъл само, когато обичаме другия заради това, което е, а не както искаме да бъде. Това е любов, която не „витае из облаците”, а е стъпала здраво на земята.

В отношенията между родителите и децата това не се постига лесно. Защо ли? Защото всички ние, когато сме млади и още не сме се обвързали, си представяме определени неща за нашите деца. Всички сме си мечтали за това как ще изглежда бъдещото ни семейство, как ще изглеждат децата ни. Нашите деца ще бъдат най-хубавите, най-умните, най-послушните, ще си изяждат всичко, ще имат високи оценки. Така си ги представяме.
Но идва моментът, в който на бял свят идва конкретното дете, което не притежава всички неща, които сме си представяли, а само някои от тях. Ражда се дете, което на външен вид не е точно, както сме очаквали, да не говорим, че може да прилича на свекъра или свекървата – това е друг въпрос- дете, което не е толкова тихо през нощта, плаче и ни събужда. Или като порасне, не е толкова кротко, когато си играе с другите деца, кара се с тях, дори понякога ги дразни. А когато тръгне на училище, няма много поводи за похвали. Така родителят започва де се наскърбява, тоест да се руши образът, който е създал за своето дете. С други думи, да се руши образът за самия него, а не за детето му.

Второ. Обичам детето си означава, че показвам това с думи и сърце, с присъствието си и душата си, а не чрез награди и подаръци. С други думи, угаждането във всичко на детето, когато му купувам, каквото иска и каквото не иска, не е доказателство за любов. Това не означава, да стигнем до другата крайност, когато ни свиди, децата ни молят за нещо, а ние не им купуваме. Важно е да намерим мярката. Ще я намерим по-лесно, когато не се опитваме да изкупуваме вината си чрез подаръци. Много често прекомерните подаръци прикриват вина. Защото ние не сме достатъчно близо до нашите деца, много пъти отсъстваме или, в крайна сметка, с нещо сме ги онеправдали. Друг път прекомерните подаръци прикриват нашето неразположение или нежелание да бъдем заедно в живо и реално отношение с тях.
Впрочем ни липсва не толкова време, а разположение да седнем с тях, да играем, да четем, да се смеем, да се шегуваме, да разговаряме за нещо, тоест да имам душевен контакт с тях. Опитваме се да компенсираме всичко това, като им угаждаме с разни неща. Нима това не се нарича подкупване? Душевният контакт не е някаква специална наука или изкуство. Просто ще направим нещо заедно, за да може детето да усети, че то е от значение за нас. Когато вътре в себе си истински обичам детето си, такова, каквото е, тогава ще демонстрирам това с думи и с реално присъствие,а не с подаръци.

Трето. Обичам детето си означава, че не правя това, което детето ми може да направи. Не ние ще подготвяме уроците на детето, не ние ще го храним, след като е на възраст, когато може само да се храни, не ние ще му връзваме обувките, след като е достатъчно голямо, за да се наведе и дори само иска да направи това, като казва „Остави ме аз да си вържа обувките”. Ако иска да ни помогне в някоя работа, няма да му откажем под предлог, че няма да се справи добре. Дори да е така, след това ще поправим, каквото трябва. Много е важно детето да чувства, че ни помага, че проявява творчество, че е помогнало с нещо на майка си или баща си. Това му доставя огромна радост. Може да намерите много примери с деца от различни възрасти и дори при хора, сключили брак. Тоест нашите деца сключват брак, а ние понякога ги подценяваме. Гледаме на тях като на малки деца и мислим, че не могат да се справят с дома, със семейството и се месим в живота им.
Или се случва да ни помолят за нещо, а ние правим тройно или много повече от това, което е необходимо. Трябва да правим само това, за което са ни помолили. Ако искат по-голяма помощ, ще ни помолят и ще им помогнем. В противен случай, ако няма ясни граници, се получава объркване, което много пъти води до конфликти с родители и близки. Трябва да си знаем границата.

Четвърто. Обичам детето си означава, че не искам от него да прави неща, които сам не съм могъл да направя. „Понеже аз не следвах, ти трябва да влезеш в университета и за предпочитане в по-известните факултети”. Това е най-типичният пример. Но има случаи, в които някои родители са много строги, когато децата им не се справят добре, карат им се и дори понякога ги удрят. Доказано е, че това става, защото самите родители не са се справяли добре в училище и детето им напомня за тяхното лошо представяне. Те изобщо не са харесвали или по-скоро са мразели този момент от техния живот. Срамуват се от това и сега децата плащат.
Но детето е отделен човек, който започва нов живот. Не искам от детето ми да направи това, което аз не съм направил, защото осъзнавам, че то е различен човек. Признавам, че то не е моя собствена проекция. Така можем по-добре да осъзнаем това, което много пъти сте слушали, а именно, че нашите деца не са наши деца. Детето може да е поделило гените на своите родители, но оттук нататък то е нещо ново, с което Бог ни е дарил, за да го ръководим по най-добрия начин.

Пето. Обичам детето си означава, че полагам изключителни грижи за моя брак, а не обратното. Както някои родители казват гордо и очакват да ги похвалиш: „Откакто се оженихме, двамата никога не сме излизали”. Сякаш за кратко преминаваме през съпружеския живот, за да стигнем до реалната цел, която е да станем родители. Това е лошо и несправедливо. Защото на брака дължим децата. Не може да пренебрегнем това, което ни е дарило с тях, което е коренът. Обичаме нашите деца, когато се грижим за брачната ни връзка и по още една причина - защото им даваме пример за връзка, пример за брак, когато настъпи техният час.

Някак си несъзнателно ние като че ли показваме по-лесно раздразнението и гневът, отколко обичта към децата си. Обичта означава нещо повече от това да се грижиш за детето. Тя е свързана с това да останеш до него и да споделиш неговото щастие, успехи, неуспехи и разочарования и да го подкрепиш в реализирането на най-трудните му избори, дори когато не си съгласен с тях.

Не искам да ходя на училище!

За много деца училището не е забавно място – понякога дори е страшно. Това може да се окаже голямо предизвикателство за родителите. Обикновено всичко започва с оплакване от болки в главата или в стомаха. Един-два пропуснати училищни дни, и изведнъж оценките тръгват надолу. Скоро детето или отказва да отиде на училище, или болките в стомаха му са се влошили много. Това се превръща в омагьосан кръг – детето е изостанало с материали и училището го плаши още повече. Какво трябва да направим ние родителите? Как да се справим?
Ами ако някой съученик го заплашва или тормози? Трудно е да си припомниш правописа, ако мислиш как да не срещнеш отново присмеха и подигравките на съучениците си заради една двойка, която си получил преди време. Ужасяваща е мисълта от подобни преживявания. Има ли някакъв начин да помогнем на децата си да се чувстват в безопасност?
Емоционалните удари в детските години като белези по тялото оставят невидими, но реални следи, които напомнят за себе си през по-късните години.
Не мислите ли, че донякъде условно можем да оприличим децата си на току-що слязъл от конвейера компютър, който ние стремително пълним с информация?
Аз мисля, че за да избегнем излишни проблеми и конфликти, трябва да балансираме собствените си очаквания с възможностите на този компютър-детето.
Нека не изискваме от децата си невъзможното или трудно изпълнимото. Вместо това да видим какво можем да променим в заобикалящата ни среда и по-точно в училището.

Тук ще вмъкна част от разказа на едно българско момиче, което учи в американско училище:"Като влезем в час, въобще не пишем в тетрадки и не ни диктуват. Материалът, който трябва да вземем, ни се дава напечатан на листа. Урока ни го пускат като презентация на телевизионен екран.
За разлика от това, което съм виждала в българските училища, тук учителите не могат да ти напишат по-ниска оценка, защото не си им симпатичен. Тях дори ги е страх, защото всеки ученик винаги може да отиде да се оплаче. Тук учениците си имат права и дори за такова нещо могат да осъдят преподавател.
Децата и въобще всички хора са много приятелски настроени. Никой не се държи лошо с теб и с всеки можеш да си станеш приятел. Каквито и недостатъци да имаш, колкото и да си странен, хората винаги ще общуват с теб и ще са любезни. Тук ги учат да са толерантни към различните. В България например, ако си нов в някаква среда, в училище или работа и не можеш да направиш нещо, както трябва, всички ще ти се смеят. Докато тук никой няма да ти се присмива, а ще дойде да ти помогне."

Порази ме с гениалната си простота едно правило, прието в американските училища: във всички писмени работи, включително по математика, децата от началните класове работят с молив, към чийто горен край е прикрепена гума. Те могат да я ползват колкото си искат.
Тази проста идея съдейства да бъдат избегнати толкова много сълзи, разочарования и конфликти! Тук важи правилото: променете условията и проблемите ще изчезнат.

Надявам се нашите учители да се опитат да използват молив и гума. И съм дълбоко убедена, че от това децата няма да пишат по–лошо или по–небрежно.
Обратното, по–внимателно ще следят за грешки, защото лесно могат да ги поправят.

Ще завърша с една мъдра поговорка, която гласи: "Конят може да се накара да влезе във водата, но не може да се принуди да пие."
Детето може да се накара да заучава механично уроците си, но подобна "наука" ще се натрупа в мозъка му като мъртъв товар.
Нещо повече, колкото по–настойчиви са учители и родители, толкова по–мразен най–вероятно ще се окаже дори най–интересният, полезен и нужен учебен предмет.

Училищата трябва да се превърнат в място, където децата да посещават с желание, а не с ужас.

Училищата трябва да спомагат за физическото, емоционалното, умственото, нравственото и духовното здраве и развитие.
Училищата трябва да се превърнат в място, където децата да посещават с желание, а не с ужас.
Днешните училища често нанасят психични травми на учениците. Всеки ден мнозина са под стрес. Ще ги изпитат ли? Каква оценка ще им пишат? Ужасява ги мисълта за подигравките на съучениците от получена слаба оценка. По-големи ученици малтретират по-малки. Училището за малтретираните се превръща в ад, те бягат от часове или придобиват комплекси за цял живот. Училището се е превърнало в нещо, което силно трови детските години на хората и ги лишава от полагащите им се тогава игри, радост и развлечения, докато още не са ги налегнали тревожността, стреса, проблемите и вътрешните задръжки и болести на личността, притежавани от повечето възрастни.
Училищата се превърнаха във фабрики за пасивно/когато болката е по-скоро емоционална/ и физическо насилие.
Пасивното насилие неизбежно генерира гняв в жертвата, която отвръща с насилие, т.е пасивното насилие подхранва физическо насилие. С други думи, как ще потушим огъня, ако не отстраним първо горивото, което го разпалва?
Поставянето на етикети/двойкар, глупак, невъзпитан, лош и т.н/ и осъждането поощряват насилието и ниската самооценка.
Нека се замислим и не създаваме от децата си психични инвалиди, защото те са нашето бъдеще.

Да общуваме с емпатия

Да се замислим за следното:
прекарали сме години, учейки се да четем, да пишем и да говорим. Но колко време сме прекарали, учейки се как да слушаме, как истински и дълбоко да разберем друг човек и да приемем чуждата гледна точка?
Емпатията е разбиране и уважение на онова, което другите преживяват.
Емпатията към другите се появява тогава, когато изчезнат всичките ни предположения и предразсъдъци, свързани с тях.
Вместо емпатия обикновено сме склонни да даваме съвети, да успокояваме или да разказваме за собственото си положение или чувства.
Вместо това емпатията изисква да обърнем цялото си внимание към посланието на другия човек. Да му предоставим времето и пространството, които са му нужни, за да се изрази и да се почувства изслушан и разбран.
Една будитска мъдрост описва точно тази способност:"Не просто прави нещо.Присъствай!"
Ще споделя още една дефениция, която много харесвам:"Свойството да съпреживяваш емоционално това, което чувства човекът до теб."
Никой няма напълно да се разкрие пред нас, освен ако не се чувства истински обичан и разбран.
Веднъж накараме ли някого да се почувства по този начин, той ще ни каже повече, отколкото бихме искали да чуем.
Ще ви представя три ценни правила:
Да слушаме с отворени очи, уши и сърце.
Да влезем в "обувките" на другия:да опитаме да видим света през очите на другия и да се почувстваме по начина, по който той се чувства.
Да отразяваме околните:
Това значи да се посветим в ролята на огледалото. Какво прави то?
То не осъжда.
То не дава съвети.
То просто отразява.
Отразяването е много лесно, просто трябва да повторим със собствени думи това, което другият казва и чувства.
ВНИМАНИЕ: ОТРАЗЯВАНЕТО НЕ Е ИМИТИРАНЕ.
Фрази за отразяване, които можем да използваме, когато практикуваме емпатично общуване /слушане/:
- Доколкото разбирам, ти чувстваш, че...
- По начина, по който виждам това...
- Виждам, че ти се чувстваш...
- Значи, това което ми казваш е...
- Това, което разбрах е...
Много често нямаме нужда някой да проявява съчувствие към нас, а просто да бъдем чути.
Агресивният човек се успокоява, когато бъде чут и разбран.
Ако се опитваме да наложим собствено мнение, да успокояваме, съчувстваме, ако се опитваме да променим другия по някакъв начин, ще предизвикаме затваряне, отдръпване или друга крайност - агресия, ярост... .

Какво се случва, ако бебето не развие “базисно доверие към света”? Кои фактори и условия стимулират развитието на това новообразувание?

Magdalena Dimitrova

Детето идва на този свят с удивителната способност да се развива емоционално. То е особено чувствително към чувствата на своята майка. Чудесно е да наблюдаваш как кърмачето се предава в ръцете на майка си за първи път,ако тя наистина го желае. То се притиска към майчиното тяло и доволството му е очевидно за всички.

Но първата среща на детето с една майка, която не го желае,представлява съвсем различна картина. Това бедно дете не е задоволено. За него очевидно се грижат отнемай къде,тормозят го и то явно е нещастно. Това може ясно да се види,когато майката е разтревожена или потисната,дори и без да го съзнава. За детето майката е отражение на това, което става в заобикалящата среда,чрез нея то комуникира със света на тази възраст. Ако тя има своите страхове и тревоги,тя ще ги проецира на детето и то ще приема света през призмата на нейните страхове, ще го възприема като заплашителен и опасен.

От това следва,че социалното качество,което детето трябва да изгради през този период,за да продължи нормалното развитие на психиката,е “базисно доверие към света”. Ако тази първа /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради “базисно доверие”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е “базисно недоверие”.

Именно непълноценната връзка с майката създава опасност от създаване на ниска самооценка,страх от изоставяне, неефективни стратегии за справяне в ситуации на дистрес и непълноценни афективни връзки. Раздялата с майката оказва отрицателно влияние и когато тя е продължителна или детето се отглежда в институции без възможност за формиране на привързаност може да доведе до задръжки в развитието и дори летален изход.

Следователно “базисното доверие” е общото чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни,а социалната среда като стабилно, безопасно място.

Е.Ериксън тънко е забелязал,че необходимо условие за формиране на “базисно доверие” към другите хора и света като цяло зависи от качеството на майчината грижовност,при това не от количеството храна или нежност към детето,а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/,“разпознаваемост” на чувствата. Според него “базисното доверие” означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/ подбуди.Например такова доверие е изградено когато детето е в състояние да остане само без майката /да се “отдели” от майката/ без прекомерна тревога или страдание.

Затова е толкова важно да разберем,че децата са особено чувствителни още от рождението си. Макар да знаят много малко,начинът им на общуване с техния свят е преди всичко на нивото на чувствата.Това е съществено. Разбирате ли го? Първите детски впечатления за света идват чрез сетивата. Това изглежда чудесно,макар и малко плашещо,когато мислим за неговата значимост.

Емоциите на детето определят начина,по който то вижда своя свят – на родителите си,на семейството си, на самото себе си. Това означава,че тогава изкристализира отношението на откритост (или закритост) към света. Въпросът е в това,че детето е не само свръхчувствително, но и уязвимо.

Сигурно много пъти сте се запитвали как става така, че някои деца израстват като обичливи, слънчеви създания, а други цял живот остават в плен на вътрешните си терзания.

Базисното (не)доверие започва с родителите и близките роднини и се обобщава на основата на общуване с тях. Та нали те са първично целият свят за детето! То се формира буквално от първите дни, когато безпомощното бебе усеща, че посланията му за грижа и помощ са своевременно възприети от възрастните и то е в сигурни ръце. Тогава светът се превръща в едно уютно място, където винаги може да разчита на грижи и внимание. Ако това обаче не се случи, малкият човек остава парализиран от страха, тревогата и чувството за тотална несигурност. Тези преживявания не само деформират емоционалния строй, но не рядко пораждат и сериозни болестни изменения.

Например,ако детето възприема своя свят като отвратителен,нелюбящ,груб, омразен,тогава най-големият враг на детето според мен – страхът и тревогата – ще увреди говора му,поведението му,способността му да общува и учи.

Като екзестенциално отношение привързването е свързано с изграждането на „базисното доверие”. Със своето присъствие майката може да внуши на бебето посредством телесния допир, че то може да се довери на света и на себе си.

От четвъртия месец нататък бебето започва да фокусира своята привързаност само върху един човек. Най-често това е този, който непрекъснато се грижи за него и откликва на желанията и нуждите му,а именно – майката! Тя се очаква да е мила,сърдечна, нежна,винаги откликваща,да обгрижва винаги навреме и с обич малкото същество. Важно условие за формиране на сигурна привързаност са последователните взаимоотношения с този един човек! Ако майката не харесва физическия контакт с бебето си,ще формира несигурна привързаност! Детето ще израсне емоционално хладно, сдържано,несигурно в себе си и в околния свят,без развито базисно доверие и позитивно светоусещане! То няма да може да изразява емоция,да изживява пълноценно събитията,да внедрява образи на любими хора и да ги възпроизвежда,да поддържа зрели отношения на партньорство,да търси обич и най-вече – да дарява такава! Обикновено това е типичният образ на изоставените деца в домовете. Затова е препоръчително осиновяването да се извърши не по-късно от навършване на 6 месечна възраст на бебето!

Усмивките и плача на тази възраст са показатели за емоционалния заряд на бебето.От всички усмивки на детето най-изразителна е тази,която е отправена към майката. Тя разкрива истинската радост на детето и включва израза на очите.Тя е отговор на чуждото присъствие и израз на едно вътрешно топло отношение. Като отговор на въздействието на възрастния,тя зависи от неговото поведение,от неговото ласкаво,грижовно и любовно отношение. Майчината безчувственост и неотзивчивост е главната причина за плача. Когато бебето овладее нови способности за поддържане на взаимността,за привличане на вниманието,то не използва така често плача,ако неговата майка е била отзивчива. Ако в миналото детето е преживяло тази отзивчивост и чувствителност,то ще развие чувство на доверие и по-голям контрол върху ситуацията,в която е въвлечено, ще се чувства обичано,защитено,което ще му помогне да развие по-късно своята независимост.

Привързаността въвежда в един свят на сигурност,на топлота,на приютеност,разкрива битието като „не – враждебно – на – мен - битие”. Раздялата с майката поставя детето в едно „не – истинско - битие”,битие на захвърленост, на страх и несигурност. За детето раздялата с майката не е просто разрушаване на една външна връзка, това е загуба на една необходима част от него. Това е началото не само на загубата на другия, но и на загубата – на себе си,загубата на собствената идентичност.

Загубата на майката и нейната любов поражда несигурност и тревожност, която ще се повтаря и в по-късните периоди на жизнения цикъл.

Изводът е,че “базисното доверие” е отражение на качеството на първите социални привързаности и слага основите на почти всичко останало.

Науката, а и ежедневния опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от небитието. Те се предават от поколение на поколение като своеобразен емоционално-генетичен код. Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код ако съумеем да заредим децата си с повече обич и им спестим някои от преодолимите горчилки.

Всяко дете има определени емоционални нужди и от това, дали те са задоволени (чрез любов,разбиране,отхвърляне и т.н.),се определят много неща. Първо, това определя детските чувства: дали е доволно, сърдито, потиснато или радостно. Второ, това влияе на поведението му: дали е послушно, непокорно, щастливо, сиво, игриво или необщително. Естествено, колкото по-пълен е емоционалният резервоар толкова по-положителни са чувствата.

В резултат на това според мен, само ако този резервоар на детето е пълен, можем да очакваме от него да се изявява пълноценно с отношение на откритост към света и да постъпва по възможно най-добрия начин.

Т.е. привързаността на детето не се изгражда към индивида, който го храни, а към индивида, който общува с него. Освен това лишаването от общуване с възрастен индивид през първите месеци от живота очевидно прекратява изграждането на качества на психиката и поведението, които позволяват оцеляването на детето при общуването му с възрастни индивиди след края на детството, т.е. прекратява се изграждането на фундаментални /”базови”/ качества, осигуряващи уравновесяването на индивида със социалната му среда.

Недоверието към другите е една от най-сериозните пречки при изграждане на интимните отношения в зряла възраст. Такива хора постоянно са подозрителни към половинките си, непрекъснато очакват да бъдат предадени или измамени от тях, а понякога и сами провокират подобно поведение.

“Базисното доверие” към майката и себе си дава възможност на детето да се справя с трудностите /състоянията на “фрустрация”/ през следващите периоди от живота си.

В заключение ще си позволя да оприлича децата на огледала. Те отразяват, а не започват любовта. Ако им се дава любов, те я връщат. Ако нищо не им е дадено, те няма какво да върнат, като същевременно развиват “базисно недоверие” към света и себе си.